- Абе... – решавам да наруша мълчанието.
- А?
- Според тебе вярно ли е, че ако нямаш номера на едно момиче, значи не го познаваш?
- Ами.. – Киро се замисля или поне си придава такъв вид – Май да. Ти ли го измисли това?
- Не, в наше време нищо не може да се измисли. Това е основната характеристика на постмодернизма.
- А другите му характеристики какви са?
- Няма други. Има де, но те са производни на тази. В книгите на един французин,
Лиотар, ги пише. Иначе днес го чух това от Иво. Ама сигурно не го е измислил той.
- Абе може и сам да го е измислил. Ама със сигурност някой английски поет го е казал двеста години преди него. Това ли е постмодернизмът?
- Да. А Надежда...
- Надежда няма да дойде, днес е Архангел Михаил.

Всичко си идва на мястото. Дзън. Ето го и първият.
Адаш ми. Небръснат и толкова непринудено ухилен и готин, че ако бях гей, щях да съм безнадеждно влюбен в него. Поздравяваме се, той си сипва пиене, отпива, пак си сипва, сяда на масата, отпива и незабавно взема думата.

- Хора, имам гениална идея. Мисля, че е крайно време да си направим псевдолитературно-философски кръг.
- А с „Нов Ренесанс” какво става? – пита Киро.

Голям майтап. Миналата година Митака реши, че ще спасява България и започна да крои планове за едни граждански проекти. Понеже е суперобщителен и готин, успя на два пъти да събере по петдесет човека в една зала в Столична библиотека, като първия
път даже докопа финансиране от японската фондация, за която работи майката на Киро, и покани един беловлас професор от Историческия факултет да ни говори. Лекцията беше добра, професорът продаде това-онова от книжките си след нея, а на следващата седмица Иво дърдори един час, след което почнаха да се обсъждат разни граждански идеи, да се попикаеш от смях. Почти всички в залата бяхме на двайсет-двайсет и една-две.

- Започнах да обмислям една нова идея – цикли от лекции..
- Месечни цикли ли? – включвам се уж остроумно.
- Не, говедо. Цикли от лекции на различна тематика – икономика, основи на правото, граждански права, екология.... кой каквото иска.
- А кой ще ги води? – питам, за да не покажа пълна незаинтересованост към Димитровите интереси.
- Ние ще си ги водим. Може да се подготвяме. Ето, Митака например учи право и може да ни говори за право.
- Нека има и една лекция за българска граматика, че там съм много зле – обажда се Киро.

Още един звънец и този път се изсипват доста хора. Аз пък си сипвам уиски, че ей сега ще се нахвърлят на бутилката. Митьо, Тони, Мария, Ваня, Пора и разни хора, които не познавам. Седемнайсетгодишната, с която Киро впоследствие ще почне да се натиска. Всички пощръкляват и се втурват нанякъде, едни са забравили да купят ядене и/или пиене, други тръгват да се изпозапознават с тези, които не познават, двама се втурват едновременно към компютъра в стаята на домакина, за да играят ролята на диджеи, единият отстъпва. В крайна сметка се озовавам с Митьо в кухнята и пием. Има още малко уиски. Не подемаме разговор, само седим и пием. Уискито свършва, Митьо отива до чантата си и вади бутилка вино. Червено вино, след последния купон в Киро ми се гади от червено вино. Ама оттогава не съм пил сериозно, като се замислиш. А сега...

- Ей, момчета – Митьо и Киро пак се появяват. – Трябва да измислим име на литературно-философския ни кръжок.
- Литературнокакво? – пита Иво.
- Какво какво? – Митака.
- Какъв кръжок? – извиква Иво.
- Няма нужда да викаш толкова, просто си говори нормално. Метър и деветдесет си, а говориш тихо като....
- Адаш ми реши, че трябва да създадем псевдолитературен кръг – пояснявам аз и осуетявам възможността Митака да измисли някое оригинално сравнение. В него ще се занимаваме изключително с глупости.
- Да, човек – казва Митака, - ще обсъждаме разни фундаментални въпроси. Ще сме по-тясно специализирани – ще говорим само за теми като устройството на мирозданието, неговото минало, настояще...
- Курколега. – изтърсвам.
- А? – възкликват Митьо и Киро.
- Курколега. Пише се така – вземам едно листче, което лежи на масата и чака само това, вадя химикал от джоба си и пиша с големи, грозни букви “CUR, COLLEGA?”. На латински означава „Защо, колега”. Има една легендарна история в класическата филология – в годините на зрелия социализъм пристига някакъв чуждестранен професор у нас да изнася лекция и млада асистентка ще го развежда из Ректората. Добре де, ама единственият общ език, който ползват, е латинският. И почват да си общуват на латински. Общуват си, общуват си и обикалят. И точно когато обиколката им е приключила и те са се качили в асансьора и слизат на първия етаж, асистентката отваря вратата, отпред чакат разни хора да се качат, и тя изключително възбудено извиква в лицето на професора „Cur, collega?”.

Съсипват се от смях. Не съм особено добър в разказването на вицове – умея да се отпускам и съм достатъчно интелигентен, за да напипвам моментите, на които трябва да се наблегне, но дикцията ми е ужасна. Все си казвам, че трябва да ида на Уогопед. Но този път майтапът ми доста им се хареса.

- Почти всеки преподавател, който е на повече от четирийсет години, твърди, че е присъствал лично на тази случка – добавям доволно, когато пристъпите на смях позатихват.
- Човек, това е. Човеееек – Митака се държи за масата. – Поре! – извиква. Пора обаче не го чува или поне не идва.
- Да, това ще бъде нашето име – казва Киро доволно.
- Човек (аман от тоя „човек”), човек, знаеш ли какъв ще ни е знакът? – пита Митака. Вдига дясната си ръка и показва среден пръст, след което го извива във формата на въпросителна. Слага другия си среден пръст отдолу – той е точката под въпросителната. Сега и аз се хиля като варено яйце.